Луна беше натъпкана в ръждясала клетка, едва можеше да се движи, заобиколена от страх и тишина.

Луна беше само кученце, но вече беше видяла това, което никоя душа не би трябвало да види.
Тя беше следващата на опашката. Заклещена в бруталната търговия с кучешко месо, Луна нямаше изход. Никой не идваше, докато някой като теб не направи това възможно. Благодарение на дарение, нашият екип я спаси, преди да е станало твърде късно. Тя беше извадена от клетката, лекувана, държана и показана доброта за първи път. Днес Луна е в безопасност. Тя спи спокойно. Тя тича без страх.
Тя ще живее, защото някой, някъде, е решил, че си струва да бъде спасена.

Намерихме Луна в задната част на камион, натъпкана между метални пръти с пет други кучета. Не можеше да си вдигне глава. Краката ѝ бяха заседнали и имаше порязвания от клетката навсякъде. Не лаеше. Дори не плачеше. Просто се взираше, замръзнала.

Когато я издърпахме, тя не се съпротивляваше. Беше напълно неподвижна, не защото ни вярваше, а защото нямаше какво повече да даде. Увихме я в кърпа и я носехме като бебе.

В клиниката тя не помръдна два дни. Ветеринарният лекар каза, че ще е нужно време, не само за да се възстанови тялото ѝ, но и за да се почувства отново в безопасност. Седнахме с нея. Говорихме с нея. Носехме ѝ меки играчки и топла храна. На петия ден тя облиза едната ни ръка.

Седмици по-късно Луна започна да играе. Тя тичаше в кръг още първия път, когато я пуснахме навън. Лаеше, търкаляше се в тревата и гонеше пеперуди, както подобава на едно кученце. Сега е осиновена от мила жена, която работи от вкъщи и казва, че Луна дори не подремва, освен ако не се е свила до нея.

Тя премина от клетка към диван. От тишина към радост. Всичко това, защото някой избра да действа.